| тема |
автор |
дата |
 кап... |
K_A |
2006-06-01 18:34 |
Светът валеше. Десетки, хиляди, милиони, милиарди капки се впиваха настървено в пръстта, подскачаха ядно върху тенекиените покриви, барабаняха настойчиво по каменните покривни плочи и плющяха като камшици по листата на дърветата. В такъв един ден човек се събуждаше по навик, като някакъв ръждясал механизъм, разтърсен от нахалството на безотказната си пружинка, поглеждаше през прозореца към плачещата улица и си казваше: "Сега и да ме настигне смъртта, няма да има какво да ми открадне!"
Ако трябва да си отидеш от този свят, когато навън грее мекото есенно слънце, когато дърветата са се преобразили като магьосници и безоблачното небе пресича всички напъни на мисълта да обезобрази живота с думи, тогава ще се почувстваш като болно дете, което чува радостните викове на играещи деца, но не може дори да се помръдне от леглото. По време на Големите дъждове обаче човек можеше да си умре, без изобщо да изпита някакво съжаление от това, че напуска жалкото си тяло и оставя огромната плетеница от взаимоотношения с хора, животни, градове и предмети да изгние и да се разкапе като втечнена картина. Омагьосани от водния безспир, съществата сънуваха наяве и обитаваха своите пашкули, задържани единствено от едва мъждукащите щения на сетивата. Мудните тласъци на сърцето отекваха глухо във вените и вместо да напомнят за упорития и неугасващ ритъм на живота, те сякаш повтаряха като развалена плоча: "Самоцел, самоцел..."
Всички, които са преживели игото на Големите дъждове знаят добре, че дъждът обладава не само външния свят, но и вътрешния. Той е като мистичен призрак, който се вселява в телата на стенещите сенки и ги превръща в свои придатъци, един вид пипала, с които да се самонаблюдава и да се възхищава на невъобразимото си могъщество. Като всеки бог, той е изключително суетен и самомнителен и не пропуска възможност да се полюбува на себе си през очите, ушите, носовете, крайниците и всички останали сетива на обладаните от него твари. Още от първия ден на своето господство, обзет от грозната и крайно неотложна потреба да благоговее пред своя облик, той се втурна с настървение към заспалото гъмжило от гадини и миг след това усети как се превъплъщава в хладно прилепало, вкопчено в гладката повърхност на палмово листо. Тежките удари на капките му доставяха някакво болкоупиващо удоволствие, порите му сещаха опушения вкус на дъждовната вода и сълзяха като безброй възбудени от мириса на оцет езици. Не след дълго черупката му натежа, лепкавата слуз, с която се държеше за листото, се разтвори и той се хързулна безпомощно надолу, привлечен от жадното око на току-що появила се локва.
Хукна към гората. Сега се видя приседнал на позеленял от мъх и плесен камък. Пръстите му се ровеха в прогизналата козина на неговата любима и напипваха угоените телца на полуудавени бълхи. Сложи няколко в устата си и ги сдъвка с безразличие. Другите маймуни клечаха тихо в мрака и слушаха незатихващото трополене в листата. Нещо над тях припламна, те вдигнаха уплашено поглед и за миг съзряха нечии нокти да раздират черното небе. Небето се разтърси от болка, разлюля земята и се оригна като умиращо чудовище.
Най-старата и най-уважавана маймуна седеше царствено на един клон и се питаше кой ли идиот се е хванал да драска по небето в такава нощ. /Тя единствена от цялото маймунско общество имаше право да си задава въпроси./ Погледна около себе си и си каза с огорчение: "Бре, да му се не види! Как няма едно високо дърво в нашата гора, че и аз да се кача горе да понадраскам небето?!" И като каза това, старейшината се вбеси и разклати своето дърво с все сила.
Настръхнал и треперещ от студ, дъждът прелетя над втечнената улица, сгуши се под стряхата на малка къща, измазана с кал и разпери отчаяно пера, с надеждата да изцеди поне малко вода от прогизналото си тяло. До него висяха снопове изсушени люти чушки, които се бяха напоили с влага и така се бяха издули, че запълваха съсухрените си кожи като съживени мъртъвци. Кихна силно, погъделичкан от лютивата миризма и се вгледа с любопитство в бездънните очни кухини на препарирана мангуста, която бе завързана за една греда и висеше редом с чушките, като някаква космата сухоежбина.
- Ето, пак тази гарга! - долетя женски глас от къщата. - Ще ни изкълве чушките!
- Глупости! - отвърна мъжки глас. - Колко пъти трябва да ти казвам, че гаргите не ядат люто! А и откъде знаеш, че всеки път виждаш една и съща гарга?
- Познавам я. Иска да ми развали магията против уроки. Седи си там, кълве от чушките и гледа мангустата, сякаш аха и ще й проговори!
Дъждът се промъкна в сърцето на жената, застанала на прага на стаята и изведнъж се видя като някакъв пъклен котел, който ври и кипи, подгряван от хладните кинжали на светкавиците.
"Значи така ме виждат някои хора!" - каза си той с нескрито задоволство и се плъзна с лекота през избуялата трева. Разнежената земна плът галеше люспестото му тяло и му разкриваше своите тайни. Стъпка по стъпка дъхавите следи на малка топчеста гадина го отведоха до влажна стая, миришеща на мухъл. Спотаи се в един ъгъл и зачака появата на своята плячка. И ето че мършав и измокрен до кости плъх претича плахо край него. Дъждът се сгърчи болезнено, разгъна се като пружина и погълна главата на своята жертва. Последвалите опити да напъха целия плъх в своята паст приличаха на някакво странно превъплъщение. Топла течност се разля във вътрешността на тялото му и той изпадна в забвение.
Когато се опомни, храната вече се бе разградила в жилите му. Дъждът изпълзя от своето убежище и отново тръгна през тревата. Старата му кожа се смъкна с лекота и люспите му познаха ситните пръски по нов и необикновен начин. Стори му се, че безшумното ромолене не беше нито хладно, нито остро или разпокъсано. По-скоро приличаше на някакъв нежен вятър, който се диплеше като коприна.
"Нима не съм прекрасен? - помисли дъждът с наслада. - Имам безброй лица и всяко едно от тях отразява същинския ми облик!"
Премина в тялото на едно краставо куче, което бе прогонено от глутницата, населяваща Мъжката тегобница и от дълго скитане в дъжда бе заприличало на набъбнала черга. /Подобно на хората и кучетата си имаха своите прокажени, родоизменници и непрокопсаници, които нямаха място в обществото. Тези прокудени твари се шляеха безцелно и постоянно си създаваха неприятности - ту прекосяваха някое препикано парче земя, ту навлизаха в нечие полезрение и обиждаха важна особа със своето безгрижие. Всъщност винаги е било така и така и ще бъде. Свободните умове никога не са можели да се вместят в обществото, този мухлясал бубарник, претъпкан с еднокалъпни буби, които така и няма да могат да се превърнат в пеперуди и да се издигнат над своите пашкули, въпреки бляскавите обещания на духовниците и плиткоумните държавници./ За голямо учудване на дъжда, краставото куче, чиято плът бе надупчена от кърлежи и кървеше, изобщо не забелязваше всеобщото подмокряне на битието и дори не си правеше труда да отърси рехавата си козина от небесната вода. За него пороят бе една плюнка, която можеше само да размеква подхвърления къшей хляб и да залива вселената от миризми със сивото си еднообразие. Това раздразни дъжда и той се впусна да показва най-изкусните си номера. Капките му се уголемиха, натежаха и много се сгъстиха, поради което краставото куче си помисли, че вероятно е застанало по невнимание под някой обезумял планински водопад. Това разбира се не го помръдна от мястото му и макар да му бе трудно да си поеме дъх, то съумя дори да си открадне кратка дрямка. Кипящото пространство се разбесня още повече и изневиделица се появи дъждовна вихрушка. Тя много приличаше на летните вихрушки, с тази разлика, че нейният ствол бе направен не от прах, а от вода. Дъждът я използваше, за да си отмъсти на тези, които имаха нахалството да се изправят срещу него с чадъри или просто нехаеха за неговото могъщество. Нейното предимство бе в това, че можеше да съсредоточи цялата си мощ върху един човек и даже да вали настрани, което напълно обезсмисляше ползването на чадър.
Кучето отвори очи, погледна с почуда към водната струя, която се изливаше под ъгъл в ухото му и се сви на кълбо. Дъждът освирепя. Излезе силен вятър, който се развилня като хала и въоръжи капките с пясъчни куршуми. Сега валеше във всички посоки - отгоре-надолу, отдолу-нагоре, настрани, по диагонал, в кръг, под ъгъл, в триъгълник и как ли още не. Гневни песъчинки шибаха тялото на краставото куче, промъкваха се дори под клепачите му, но то не даваше никакви признаци на раздразнение. Малко по малко вятърът утихна, дъждът увисна във въздуха като пресечена кихавица и над планинското селце се спусна тежък и сив облак, който запълни пространството с гъсто дъждовно пюре. Това беше най-свирепото оръжие на дъжда, тъй като предизвикваше коварни настинки и натръшкваше цялото село, заедно с животните. Пюрето бе образувано от безброй микроскопични пръски, които бяха толкова ледени, че чак пареха като искри от бенгалски огън. Те влизаха в устата, ушите, носа, в дробовете, в порите и костите, пробождаха сърцето, потичаха по вените и излизаха отново навън под формата на смразяваща пот, наподобяваща маларична треска.
Дъждът изостави кучето, убеден, че най-накрая е успял да разклати неговото равнодушие и се насочи към двете прокажени просякини, които седяха от другата страна на улицата и не спираха да обсъждат съдбата на краставото животно, нападнато последователно от всички разновидности на водната стихия. Опърпаните жени нямаха имена, защото имената просто не им трябваха. Те бяха безименното огледало на човешката съвест и не се отъждествяваха нито със земята, върху която бяха родени, нито с вярванията, бродещи по нея като бесни кучета. Бяха свободни да живеят и умрат без да се борят за нищо, дори и за шепа ориз. А това наистина беше свобода. Не трябваше да защитават идеи, да се нагаждат към калъпи, да избутват празните си имена пред празните имена на другите или да се боят, че ще изгубят чуждото уважение. По-младата просякиня имаше безкрайно добродушно лице и топли очи. Тя беше една от малкото прокажени, чиито пръсти на ръцете се бяха запазили и затова можеше да върши доста необикновени неща, като например да изчопли забита в калта монета, или да облече някоя дрипа върху раменете на свой другар. Устата й винаги бе застинала в блажена и леко тъжна усмивка, която разкриваше почервенелите й от дъвчене на бетел зъби и караше минувачите да си мислят, че просешкият живот е просмукан със сладникавия мирис на кървава трева. Притворените й клепачи изразяваха нейното безразличие към външния свят. Тя нямаше нужда да погледне каквото и да било повече от един път, а пуленето с широко отворени очи направо й се виждаше смешно. Нима имаше нещо, което да заслужава такова внимание? Когато някой й зададеше въпрос, или изкажеше някакво мнение, тя никога не се съгласяваше, нито започваше да спори, защото смяташе, че светът няма нужда от човешките възгледи. Обичаше да клати лениво глава, да се подхилква тихичко и да нарежда: "И така е, и не е така, може би не, може би да..."
По-възрастната просякиня беше съвсем различна от нея, дори би могло да се каже, че тя бе нейната противоположност. Имаше притесненото лице на мислител, остър поглед, изпити устни и собствено мнение по всички въпроси.
Когато дъждът навести двете жени, те тъкмо обсъждаха положението на краставото куче. Тази, която имаше пръсти, държеше парче картон над главата си, а другата беше оборудвана със забрадка от пожълтял найлон и постоянно поглеждаше към двата края на улицата, за да види дали не се приближава някой минувач.
- Мене ако питаш, всеки го вали неговият си дъжд - отбеляза по-възрастната. - Уж под един облак седим, а преживяваме различни неща. Един го връхлитат бури и вихрушки, а друг има чувството, че в лицето му кихат стотици деца. Излиза, че хората са си отделни вселени.
- И така е, и не е така - обади се по-младата. - Хи-хи-хи...
- Аз съм сигурна, че е така. Ето, виж ни нас, прокажените. Никой в селото не усеща дъжда като нас, нали? А всеки прокажен от своя страна преживява Големите дъждове различно от другите прокажени. Ето оня ден минавам покрай онзи къдравия, без носа, дето проси в началото на пазара... Нали тогава заваля страшен дъжд и цялата пазарска улица се наводни? Не бях виждала такава водна стихия - отнесе всички зеленчукопродавачи заедно със сергиите и цялата им стока. Навсякъде плуваха патладжани, дини и ябълки... Дори едно магаре се носеше по течението. Казвам ти, страшна работа. И онзи къдравият, без носа, седи насред реката, главата му едвам се подава над повърхността и ми вика да му взема патериците. Той нали няма крака, от коляното надолу носи дървени шини и не може да се изправи без патериците, обаче аз пък нали нямам пръсти и докато се чудех как да ги хвана, патериците минаха покрай мен, след тях мина и магарето и изчезнаха надолу по улицата. "Гледай какво стана!" - вика ми къдравият и аз тъкмо да му отговоря и гледам едната му дървена шина изплува над водата, после и другата и аз пак нищо не можах да направя, седях до кръста във водата с протегнати напред китки, ама то с едни китки какво можеш да хванеш?! Някакъв продавач по-надолу седеше на сергията си и гледаше как покрай него минават патериците, магарето, а после и шините и аз му извиках: "Вземи нещата на човека, какво гледаш?!", а той ми се изсмя и каза: "Нищо няма да се изгуби, ще си ги събере после от долното село." Кажи ми сега това какво е? Добре че поне наводнението не отнесе къдравия или не го удави. Имал е късмет, че е успял да си заклещи ръката в някакво стърчащо желязо и че вратът му е дълъг като на коза. На всичкото отгоре превръзките, намазани с йод, които били увити около колената му, да вземат да се развържат и реката да ги домъкне до банката, да ги промуши под вратата и да ги оплете около краката на банкера. Той така побеснял, че после намерил къдравия и го набил. През цялото време крещял, че той, какво, с толкова труд събирал парите си, а накрая да се намери някакъв прокажен и да се опитва да го зарази! Как щял после да си ги харчи? Кажи сега, дъждът не е ли различен за всеки?
- И така е, и не е така, може би не, може би да. Хи-хи-хи!
- Аз обаче си мисля, че ние, прокажените, сме в по-добро положение от останалите хора. На никого не пречим, не живеем дълго, не можем да се бием и не можем да крадем. Като бях на пазара оня ден, по време на наводнението, можех да си взема толкова зеленчуци, ама нали съм без пръсти... Пък и зъби нямам, а и не ми трябват чуждите работи. Ние се храним от живота... Е, може и малко бетел да се дъвче от време на време! Но помисли само - ако всички бяха като нас, обречени да се разкапват бавно, тогава на кого би му хрумнало да се бие за буца пръст или да спасява света от разни призраци? На никого. Всички щяха да живеят спокойно и да се радват на безвремието... Представи си прокажен банкер сред свят от прокажени! Или кмет! Или пък напудрен духовен водач! Аз не мога. Кому щеше да е нужно да постига каквото и да било? Затова си мисля колко е хубаво, че сме прокажени!
- Възможно е, възможно е... Но може пък и да не е така. Хи-хи.
По улицата се зададе една безпризорна крава, която излъчваше такова мистично равнодушие, че спокойно можеше да хипнотизира освирепяло стадо маймуни, без да й мигне окото. По всичко личеше, че не бърза за никъде, защото постоянно се спираше и прекарваше по половин час залисана в безнадеждни опити да си оближе задника - упражнение, което никак не й се отдаваше и по никакъв начин не удължаваше лилавия й език. Дъждът, който вече бе отегчен до смърт от разговора на просякините, се шмугна в туловището на майката-вечност, разтвори се в сърцето й и веднага разбра, че е допуснал голяма грешка. Тук нямаше кой да го хвали и величае, кравешките мисли бяха пусти и безпътни, а очите й не разграничаваха нито сухото от мокрото, нито земната твърд от пространството. Нещо жегна дъжда отвътре, суетната му същност потрепера и той угасна в някаква безбрежна и вечно нова вселена от приемственост.
А кравата дори не трепна. Поклати тържествено хълбоци и се плъзна меко в мъглата като змия в гъсто кисело мляко. Такава си беше тя - тревопасен хищник на лов за дъжд. И то какъв лов!
|
| K_A |
toniiiiii |
2006-06-01 19:38 |
|
Защо реши, че тази "историйка" е за точно този форум? И с какво толкова те заинтригува, че реши да е споделиш с всички тук?
|
| а защо не? |
K_A |
2006-06-02 11:33 |
|
що, теб не те ли заинтригува?
|
| . |
Krum |
2006-06-02 12:18 |
Това е написано по доста фин и романтичен начин. Хареса ми.
Крум
|
| K_A |
toniiiiii |
2006-06-02 16:01 |
|
Колкото повече четох, толкова повече ми се повдигаше :( с тези прокажените и това краставо куче, и тези маймуни, и бълхи, и кой без нос, кой без крака и... Много заинтригуващо ха ха
|
| f |
K_A |
2006-06-02 17:55 |
toniiiii, бъди рахат.
Друго не съм и очаквала от тебе.
|
| K_A |
toniiiiii |
2006-06-03 13:21 |
|
"Друго не съм и очаквала от тебе."???????? Какво трябва да се очаква от мен и от когото и да било в форума? Мнения?!
|
| toniiiiii |
Begby |
2006-06-03 13:55 |
Тони, не се коркай, нема смисъл !
К_A отдавна е доказала в този форум, че е висоооко, високо над всички други форумстващи, и едва ли не гледа сеира на всички.
К_A, ами опитайте се все пак да допуснете, че не всички са на вашето равнище. Има и простосмъртни.
|
| Begby |
toniiiiii |
2006-06-03 14:01 |
|
Мерси за съвета ;)
|
| toniiiii |
K_A |
2006-06-05 11:25 |
както вече казах, няма какво да се очаква от тебе.
Какво не ти е ясно в отговора ми? :)
Едно цитатче:
В интервю на големия германски драматург Хайнер Мюлер (1929 - 1995) той отговаря на въпроса за раздалечаването на всекидневното съзнание и изкуството: “За първи път в световната история живите са повече от мъртвите, живите са мнозинството. Културата винаги е обърната към историята, към мъртвите. Но ако сега голяма част от хората са незасегнати от културата и съдържащите се в нея проблеми, то това не се дължи единствено на липсата на интерес у живите към мъртвите. Мнозинствата не се интересуват от малцинства. Освен за да ги асимилират."
|
| K_A |
Begby |
2006-06-05 14:43 |
Защо толкова често трябва да говориш с някакъв назидателен тон на участващите тук и да постоянно да им навираш в очите, колко по-начетена си от тях.
Някой оспорил ли ти е това?
И какви са тия твойте "очаквания" - да не би да се очаква в този форум да взимат участие само литературни критици ?!?
Страшно си досадна, казвам ти! Предполагам, че повечето от хората във форума си го мислят, но не се осмеляват да ти опонират.
|
| ? |
K_A |
2006-06-05 17:32 |
Защо ти и подобните на теб и toniiii намират за нужно да коментират мои теми, след като не искат нищо да им се “навира в очите”? Има толкова други теми, където няма нищо и никой да ги затруднява.
Защо ти толкова често трябва да квалифицираш по мой адрес и да иронизираш по повод моята “начетеност”? Боде ли те в очите? Сърби ли те другаде?
Като казах, че не очаквам нищо, значи точно това казвам - къде виждаш за някакви мои особени очаквания?
И ти отдавна си ми досаден, ама дали да ти го кажа? :)
Предположенията остави за себе си - рупор на другите ли се явяваш?
П.П. Въпросите ми са риторични, както вече може би си се сетил.
|
| К_A |
Begby |
2006-06-05 17:48 |
В случая аз не коментирам твоя тема, а отношението ти към хора, които считаш явно за по-низши духом от теб. Какво според теб означава "Не съм и очаквала друго от теб" ?
Все едно й казваш - не виждаш ли колко си глупава и не можеш да проумееш това тъй интересно четиво.
Не, твоята начетеност нито ме боде в очите, нито пък някъде ме сърби. Тук падаш вече на доста ниско ниво, което се предполага, че не би трябвало да ти е присъщо.
Това, че на теб съм досаден ми е ясно отдавна и не ме притеснява ни най-малко.
Не, не съм усетил че са риторични - изобщо не зная какво значи тази купешка думичка - ще ми разясниш ли - ама по-простичко - като за профани.
|
| d |
K_A |
2006-06-05 18:32 |
хахааха,
В крайна сметка съдържанието на твоя постинг може да се сведе до "гузен негонен бяга". Прочети пак дотук и ще се убедиш сам, че изпадаш в смешно положение.
|
| >>> |
Begby |
2006-06-05 19:10 |
Ами като ти е смешно, смей се - лошо няма.
От какво би трябвало да съм гузен и от кого пък да бягам ?
|
| (:-0 |
plovdiv4ankata |
2006-06-05 19:58 |
K_A възкръсналата miroh?
Многоуважаема K_A, това умопомрачително текстче се стори на някой дори "романтично и фино" /как се менят времената и нравите с тях, преди време романтиката бе създадена да подслажда, сега гледам на почит е горчивото/... Ти ли си автор не ми стана ясно? Идеята е интригуваща... Макар че за мен дъжда носи съвсем друга символика. И няма люспи. Както и да е... На теб ти се е харесало това творение по неизвестни нам причини, постваш го тук, както на стеснената аудитория стана ясно, без идеята да получиш отзиви. Странно... Какъв беше подтика ти тогава? Нима суетата ти е чужда... И интелектуалците са суетни, водени от мисълта да популяризират плодовете на мисълта си и да получат писано или неписано признание. А ти просто си публикуваш разни темички с дълбоката надежда никой да не ги погледне. Хм... И нямаш очаквания... Как живее без очаквания един надарен с таланти човек като теб? И как преживява превъзходството си над останалите - осъзнато или не? Чудни хора са човеците, не престават да ме изумяват... И натъжават.... Защо вместо да живеем със задоволството от собствената си пълноценност и не по-малко увлечени от грозна самовлюбеност, не си спомняме по-често, че "всички сме деца на майката Земя" и всички носим кръста на една преходност... Независимо колко ни е дала или взела природата....
|
| ... |
toniiiiii |
2006-06-05 20:21 |
K_A аз само те попитах защо и за какво ... А ти тръгна да се заяждаш с мен и с останалите?! След като си поставила тема във форума, това означава, че ще подлижи на мнения!!! Ако не ти харесва, просто не прави теми, след като не можеш държиш на критика!!! А и всеки има право на мнение, след като на мен не ми харесва, не се опитвай да ми налагаш своето и да ме опрекваш!!!
Begby благодаря ти, че си ме защитил в мое отцъствие!!! А може и така да ми се е сторило но все пак благодаря!!!
|
| опссс |
toniiiiii |
2006-06-05 20:30 |
|
между "можеш" и "държиш" слагам едно "да" :)
|
| Mммм... |
plovdiv4ankata |
2006-06-06 00:03 |
Грозно повторение - да се чете "чудна порода са..."
Съжалявам за недоглеждането и недомислянето!
|
| плвд-ката |
Krum |
2006-06-06 10:51 |
Защо да не е романтично? На времето в 9-ти клас изтърсих, че Дон Кихот е патриот, ама времената бяха такива :) Трябваше да има нещо патриотично за изтъкване. За това и станах любимец на библиотекарката в нашето читалище - придавам различно тълкование на нещата :)
Крум
|
| K_A |
qwertius |
2006-06-06 12:34 |
|
От къде го пейстна? Имам хипотеза, но предпочитам да задам въпрос.
|
|
